Не искам да ги срещам изведнъж. Не искам да ловя погледите им по раменете си. Не искам да меря дланите си в техните. Не искам да се губя в разказите им. Не искам да отпиваме едновременно от чашите. Не искам да гледам тайно как завиват зад ъгъла. Не искам да попивам аромата им. Не искам да чета римите им. Не искам да разбирам многоточията им. Не искам да събирам мислите им. Не искам да знам мечтите им. Не искам да смесвам смеха си с техния. Не искам да познавам всяко рае от ризите им. Не искам да потъваме в музика. Не искам да не забелязваме колко студен е вятърът. Не искам да довършвам изреченията им. Не искам да чакам телефонът да звънне особено. Не искам да ги виждам във всяка витрина. Не искам да ме вълнуват познатите жестове. Не искам да забравям ключовете си. Не искам да спират дъха ми. Не искам повече хубави сънища. Не искам да нося моментите. Не искам да ги обичам. Не искам.

Искам точно това. Дори да не се стоплят пръстите ми. Дори да спра да не усещам болка по клепачите. Дори да не се махнат бръчките. Дори да не се отпуснат стиснатите ядно зъби. Дори да не се успокои сърцето ми. Дори да не получа отговор защо смъртта пристига първа...

Защото боли. Защото не е честно. Защото искам още да може да ви събужда слънцето...
Кой твърди, че времето лекува?

(за Явор, който сега се усмихва от горе...)