...
х страница,
по средата вляво...

Хела гледаше вестника, беше намачкан от лактите и, на петна от рукналата от носа и кръв. Главата и се въртеше. Посегна към чашата да отпие вода, но се отказа. Разплака се. Сви колене към гърдите си и доближи нокти до устните си. Никога не ги гризеше. Дори и сега. Не знаеше какво да прави с ръцете си и просто ги отпусна.

Беше минало времето, когато научаваше неочаквано нещо за него от вестника, или четеше в нета, или когато гледаше по 6 пъти новини, или превърташе каналите дни наред, за да го види пак и пак... Беше минало и времето, когато 20 секунди или 3 реда можеха да преобърнат живота и. Радостните бяха повече, но помнеше и онези секунди, които можеха да прерязват и спират дъха, да свиват стомаха, да стягат гърлото и да пораждат мисли за месеци напред...

Слепоочията и пулсираха. Нямаше глас да крещи. Чуваше се само тих звук като от скимтящо, болно, малко кутре. Ръцете и бяха направили вече червен отпечатък по притиснатите бузи. Същите онези „пламенни“ бузи. Спомни си, когато беше само на 5 и попита татко си, защо се казва така. Защото означава „сияеща и слънчева”, точно като теб, малката ми, беше казал той, след което смеейки се я вдигна и завъртя точно под залеза. След години, Хела откри в малка книжка и това: „Хела е момиче със своеобразен характер, много надарено, смело и настойчиво. Има много приятели, които я обичат, заради нейната искреност и доброта и за способността и да изслушва, без да натрапва мнение...“ По-късно тя разбра колко е вярно това... смело и лудешки тичаше в стъпките на съдбата си, очите и светеха с цвят на кехлибар, а приятелите...  те бяха хората, заради които често сияеше... „Жените с това име обичат силно и завинаги...”, спомни си тя и хвърли вестника. Нямаше вече нито капка сълза и никакъв глас, само сърцето и бясно прескачаше. Главата и беше празна, ужасно празна. Вдигна долната си устна нагоре и усети пълните си очи, които стояха немигащи. Свлече се на пода и го заудря силно с юмруци. Защо? Защо? Защооо? глухо повтаряше тя, докато четеше отново няколкото реда. 

Не знаеше колко време беше минало... нямаше часовник, беше го оставила при него... Придърпа ръкавите на роклята си към замръзналите си пръсти. Тресеше я, но не от лекия вятър зад пердето... Взе телефона си. Нямаше сили да звънне. Просто написа няколко реда... Отговор не получи, но и не чакаше...
Просто легна на пода...

Целият разказ описва съвсем точно начина, по който чувствам. Толкова е силно, че нямам сили да коментирам. Има неща, за които след като си ги прочел, те карат да замръзнеш за миг и да се оставиш само усещането. Което е като електрическа нишка, която откъдето мине, разпуква леда. Всичко е като на забавен кадър, има думи, които те карат да си спомниш кой си. Такива разкази са по-скоро като рисуване на едно истинско чувстващо състояние, което не е на теб и мен. То се повтаря. То се повтаря във времето..

Чрез хора-проводници на същност и смисъл.
Неща, които ме докосват по този начин, аз ги наричам: малката вечност.
Благодаря ти за красотата, която носиш в себе си.

p.s.
Честит 8ми март и много, много силно те гушвам ))

Благодаря ти за прекрасните думи! Ти си човек, който може да бъде докоснат... След такъв коментар е трудно да напишеш каквото и да е :)
Знаеш, че има жени, които също светят, не само заради името си и обичат така :) и - да, това чувстващо състояние се повтаря във времето...
Прегръдки и от мен!

имаш дарба, пиши!

Благодаря за написаното. Не съм се замисляла дали имам дарба да пиша или не, честно казано :))) но щом казваш :)
Може би е лесно да преписваш наготово от сърцето и душата :) хахахаха
Поздрави! (май не съм слънчева, а блясъкът ми се е поизтрил, лунна съм и вир вода :))

Поздрав!
http://www.youtube.com/watch?v=5d14CZGsqLk

Мерси.