Не е виновна есента навярно, не е дори и хладната завивка, не са и вятърът и нито дори събиращите се водовъртежно в краката ми листа... 

Не е и пресищането със стара музика, не е препрочитането на Достоевски, не е черният цвят на палтото ми, не са и сълзите в очите, не е и люлеещото се в алено вино в средата на чашата, не са вечерите с приятели, не са и снимките, не е и споменът...

Вече не търся виновни. Спокойно събирам хвърчащите мисли на едно място. Ъглите на устните с метален вкус понякога тръгват надолу. Тогава в крайчеца на окото винаги се появява река, или дъжд по прозорец, която не иска да пада, докато останалите като нея са напълнили гърлото. Знам, че си хапя устните, знам, че по челото ми тогава са нарисувани линиите от дланта ми. Знам, че не мога да променя някои неща. Знам.

Това е тъгата. Тъмната част на деня ми. Другата страна на слънцето в мен. Още една, просто друга, най-добра приятелка, която разбира, без да иска обяснения.