.
.
.
.
.

Първа пролет. Обикалям в топлото и търся подаръци. Еуфорично. С желание. Купувам калинки с всякакви форми и функции. Бавно и мързеливо се връщам в офиса. Рожден ден. Смях. Раздавам калинки. Слагам ръка на мишката.   Поща. Писмо. От приятелка, която от 2-3 години не сме се чували, защото не е в България. Първи два реда – за приятел Y, с когото не сме се виждали от 2-3 години, защото сме много заети. И още редове... за Z... Нищо не чувам. Не мигам. Само нервната кашлица се опитва да ме размърда. „...съжалявам, че ще ти кажа нещо тъжно. Z. е починал преди няколко дни и днес е погребението... няма да забравя никога ... и... целувки и кураж...”   Най-хубавото, когато съм в шок е, че се стягам ужасно. Знам какво правя. Набирам номер. „Здравей Y... кога?... хващам такси и идвам...” Само телефон в джоба, без чанта, без мисли, без да дишам...   Последна пролет. Тук.
Задръстване. Закъсняване. Колко може да закъснее човек след смъртта? Отивам 5 минути по-късно за поклонението... на човек, когото съм обичала и близо 3 години е бил част от живота ми, човек, с когото е било много вероятно да прекарам и живота си, ако не се бяхме разделили преди години. Цветя? Той не обичаше. Купувам, заради останалите, не заради него. Мразя се за това. Влизам в църквата сред хората. Свещи. Прекръстващи се непознати. Поп. Думи. Треперят ми краката. Далече съм. Близо до вратата. Не виждам нищо. Мисля. За църквата. Той беше човек, който не вярваше в Бог. Какво правим тук? Роднинска идея? На хора, които не съм и виждала, които не се и обаждаха, които не знаеха какво иска или не иска, какво прави, чувства... А сега тук... и плач, силен, виещ, подлудяващ ме. От хора, които не са били с него, когато е бил щастлив, или е страдал, падал, ставал, искал... и други, които са правели живота му „бягане с препятствия“? Нямам нито капка сълза. Блокирала съм и студ лази по мен. Не мога да плача. Никога не съм могла. ...Бивши колеги, познати. Кимват ми леко. Благодарна съм, че съм далече и никой не идва при мен. Като призрак съм. Свещта е на половина. Бодвам я в пясъка.   Тишина. Дълга колона. Ковчег. Цветя. Поставям своите върху другите. Някъде под ръцете му. Няма сила, която да ме накара да погледна по-наляво от китките му. С оловни крака заобикалям и се ръкувам... с хора, които не познавам. Вино, сладки, жито... никога не съм можела да си представя как мога да отпия или преглътна в такъв момент, или часове по-късно... веднъж се превърнаха и в месеци...Как мразя погребенията! Излизам навън. Въздухът може да се реже. Различни групи с хора. От една работа, от друга, трети, пети... плачещи, рошави, с пълни ръце, усмихнати, защото са живи, пушещи, носещи цветя... и аз... Ковчегът мина покрай мен и после в дългата кола. Гледам върховете на обувките си и хапя устни. Изчезна зад завоя... 

Открих Y в обкръжението на няколко познати и непознати, в това число и подута от плач стара приятелка и колежка и отидох при него. Отдавна си беше изплакал сълзите. Последните дни. Преди Ракът да победи. Хвана ми ръката, стисна я силно и с очи си казахме всичко. Той беше най-добрият му приятел. Аз бях най-добрата му приятелка тогава. Четиримата сме преживели толкова неща заедно само преди няколко години. И тъжни, и весели, и диви... и забравени и запомнени. Това няма да се върне. Но е било. А това е по-важното.

Не бяхме се виждали от 2 години. Не това е важното. Последно размениихме няколко изречения преди няколко месеца в нета. Имахме уговорка да се видим. Закъсняхме с обаждането. Закъснях да намеря време. Закъснях. Смъртта ме изпревари.   Стотиците думи за смъртта и живота, които мога да изпиша изхвърлям в коша... оставям само главоболието и тежките очи. За да се върна утре и да продължа. Докато и мен ме отнесе подобна кола.

От начина по който е описано, ме заболя ...
стремя се да гледам на смъртта само като на трансформация...личността /като душа/ на всеки остава, някъде...там, тук...но в света

:(

http://www.youtube.com/watch?v=t3_GhCTH0aw

и да... и не... кой знае...
...и никой не е по-голям от смъртта

прегръдки, Джоя!

Днес, точно днес, почина мой близък. Мисля, че е излишно да опиша как ми повлияха думите ти.

не си сама

Нямам сили да говоря, на смъртта няма какво да се каже.

Пращам ти колкото позитивна енергия имам. Поплачи си, когато можеш. Помня и аз не можех да плача дълго сле като си отиде много близък човек. Знам, че теб много повече те боли. И ще те боли, много повече от хората, които си дават показ. Защото ти си истинска.

Били сте във времето, в живота. И във вечността ще бъдете, по какъвто и начин да е, пак ще бъдете заедно.Това е единственото, което има значение. тук аз плача.
Той никога няма да бъде забравен.

Прегръщам те.. разплаках се вместо теб... а и вчера бе годишнината от смъртта на мой много близък. Някак май наистина човек остава безмълвен, защото изправени пред подобно изживяване, не намираме особено думи.. само прегръдка ни трябва.
{}

Благодаря на всички!
(Абсурдно може би, но на следващия ден, след онзи с огромния шок, кашата в главата, започват да идват думи, сълзи и спомени... Някаква секунда преобръща нещата - при мен беше физическо действие, което отключи това... за първи път ми се случва да махна човек от листата си в icq, защото никога повече няма да мога да говоря с него - безумно разтърсване и осъзнаване на липса, на факт, че следващата пролет за него ще е на друго място...

е тъжно да се разделиш с някого. особено когато ти е бил толкова мил, толкова скъп. за мен разделите с обичаните хора са равносилни на една малка смърт.
самата смърт и сблъсъкът с нея винаги ме хвърлят в ужас. мене са ме учили, че то се случва на "другите хора"... не, то се случва на всички ни.
останалото е въпрос на интеграция.

да, Елиза, така е - мен не ме хвърлят в ужас, но са една малка смърт.
поздрави!