Дъвченето почти се е успокоило, защото усещам как дъвката в устата ми вече не се прехвърля, а състоянието и е леко размекнато. Изплювам я върху жълто листче за бележки – не понасям когато открия някоя, залепена под маса, докато вдигам литнала салфетка. Жълто листче, от онези помагащи срещу излитането на неща – предимно от ума – ако не е хвръкнало и то... 

С качулка съм – дали не остарявам – никога главата ми не е понасяла друго освен звезди посред бял ден. Сега там е тихо. 
Много тихо. Нарочно. 
Избягвам шумотевицата от разни мисли. Пуснала съм там само тихите, но те дерат по ребрата и свиват на други места. Картата в мен, по която лекарството би минало, за да стигне до целта и да неутрализира болката е като на таксиметров шофьор – каквото е и хапчето – идва със закъснение, ако изобщо се яви, вместо за Манастирски ливади те кара към Малинова долина и апарата все едно ти мери пулса, ускоряващ се при Не-музиката която кънти, кокосовата миризма и гигантската мартеница – зарове, люшкаща се пред погледа... винаги въртящи се на 3 и 1 и никога на две шестици... и винаги стига близо до адреса, защото е разкопано, но никога до него...
Такава е и моята карта, с улици, за щастие малко от тях еднопосочни и някъде там - непостроена, невидима, (как пък е здраво-тухлена тогава...) къща... на болката... 
Има я.
Съществува на хартия, но е недостижима, само аз знам къде е... Не мисля, че много от тези сгради, които са на различни нива в плана на града ми някога се завършват... Но знам, че някои остават Дупки. 

Останалите строежи са започнати, разрушени, пълни с народ, оплячкосани, изоставени, наводнени и изсъхнали, светли или спокойно извисяващи се, пресни или незнайно от кои векове – на усмивките, сладостта, миражите, любовта, копнежите, омразата... Винаги съм с лопата за някой от тях – за да го започна или зария, с прозорец, за да го осветя, с рекламен транспарант, за да го населя или с клечка, за да го запаля... Често и с вик. 

Като сега. Има моменти, когато наслагваш и наслагваш отгоре, като три лепенки една върху друга на болно място на крака... обикновено или образуваш мъртва кост или сменяш обувките. 

Размазвам облака и опитвам от настроението на хората около мен. Има вкус, но не този. Определено не е моето. Е, още мога да обсъдя смело злободневна тема, да попадна в чужди мисли, да разсмея, да заплача, да ударя по масата, да родя идея... даааа... да родя идея, значи все пак още съм жива, колкото и отвътре да съм като мъртво дърво... могат да минат дни или години докато падне...

Не обичам кестени, обичам да ми мирише на тях и да цапам ръцете си.                          

Не виждам "мъртво дърво" в Теб отвътре. Провиждам нестинарство, което ще вдъхнови бъдещето да те прегърне... Усмивка. В жаравата.
А кестените... ехх! - кестените са едно от трите вълшебства според Тибетските мистици и е хубаво да ги подържиш в ръка, да ги сложиш под възглавницата си сънувайки или да ги напускаш из всички ъгли в къщата, живота, себе си... В ъглите казват, се намествали лошите енергии, а кестените /казват/ ги облизостявали, трансформирали и превръщали в позитивности. :)))

мерси за жаравата и усмивките - топлят...
Натъпквам си с кестени джобовете, даже и да ми станат синки :))) ако имаше едно лесно щях да си напълня и бузите с тях, като хамстер :)

Здравей, М....!
Прекрасно! Многопластово... Казвал ли съм ти скоро, че си царица на сравненията! Откъде ги вадиш едни такива... истински?! Направо ме хващат за ръката, извиват ме във въздуха и... пух! Право на тепиха - в туш! :-)
И, като оставим на страна факта, че се предавам, вкарват ме в едни такива настроения дето... не знам как да ги опиша!..
Добре, че ти можеш!

това го мога от само себе си... така ми идва...
филмирам си всичко, може би това е част от всичко :)
Фантазия, нещо което никога не ме напуска - често хората около мен се чудят и възкликват: Ей, как го измисли това...? Сравненията - особено неочакваните и непомислените от някого са ми стихията... идва ми отвътре...
Многопластова... да, такава съм - това по-често е проблем, отколкото плюс - не мога да вляза в рамки и ограничения... щурея, плъзгам се, издигам се по ескалаторите и се спускам по улуците, за да съм...
Поздрави!

Това със сравнението на чувства, вързки с хора(една от връзките ти е със самата теб:) и преживявания със сгради направо пренеся в друго пространствено измерение. И след като свърших пространственото си изречение, не ми остава нищо друго освен :).
То от живота май не оставя нищо друго въобще, май? Но вече ми избива на философия, извинявай ако спамя, но ми с пря дъха от това Перу и 3Д-ето му. Ако искаш 'огледай' се: http://www.destination360.com/peru/machu-picchu-cb.php

p.s.
Аз пък винаги съм правела аналогия на вътрешните светове с карта. Картите на различните хора за света са различни, интересно е да се сравняват. Особено, когато имате съвпадения и си при покривате частично, (в някои отношения с някого:) е наистина интересено да сравните как виждате и другите неща, къде се различавате, къде се доближавате. Това е най-хубавия и същевременно най-истинския начин да се учи междо другото .

Edit:
Kaто заговори за планова структура, си представих как би изглеждала тази на моята душа.
Представям си разслоен мегаполис на различени пластове, като етажи на сграда
(от една игра "Рroject Eden") като най-горните етажи над повърхността са светли и хората имат всичко, те са привидно в рая. Колкото по-надолу се слиза става все по-тъмно. И там живеят все по-тъжни хора, които само гледат нагоре, протягат ръка към светлината, но не могат да я достигнат.

А на повърхността хората не знаят, дори не подозират за съществуването на тези най-долу. Някой от хората, които срещаш живеят само на горните 'повърхностни' нива, съответно и само темите за 'повърхността' ги интересуват. Някои други хора пък обитават само тъмните нива долу, и не вярват в светлината. Струва им се лъжа, защото тяхната ежедневна реалност е съвсем друга.
А всъщност двете са реални. И в моя план-структуреа ги има и двете, въпреки че често усещам само едната страна. Много е трудно да се поддържа баланс, защото понякога идва мъгла на всички нива и дните са толкова преизпълнени с всякакви впечатления в гамите на сивото или пъстрото, че се загубваш.(Понякога си мислиш, че никога няма да намериш пътя назад към сърцето си) губиш посоката си, или пък изпадаш в преосмисляне на правилността й и чудене дали не трябва да потърсиш нова, нов начин да бъдеш.
Eй тук километричния ми пост свършва:)
За другото, защо не обичаш кестени? На мен постоянно ми правя навалица в чантата и по джобовете.. Просто като ги видя, и всички са ми толкова съвършени, че не мога да ги оставя самотни. ;))

Чао, много усмивки под душа и..
Благодаря за хубавия вкус след твоя облак натроение.:)

Благодаря ти за хубавото допълнение и тук... :)!
О, да, аналогията ми е същата :)

Значи пак сме на едни вълни !:)

кестените ги обичам в два вида - като са едни зелени с боцкащи израстъци отгоре и кафеви, лъскави, да си ги въртя в ръцете...
Не обичам да ги ям :( оф, ама аз съм откачалка, не обичам да ям и ябълки... но обожавам да ги гледам :)