Ако всичко, от което се нуждаеш е любов, какво е онова от което се нуждае любовта? Как дишаш, шепнеш и гледаш  копнежно и страстно и искаш...това, което ще бъде или ще изчезне след още един сън... А знаеш, че се случва така, че този, когото мечтаеш притихва заслушвайки се в това, което му казва страха, или не забелязваш човека, който жадува залеза с теб и целува следите ти ... Защо е толкова трудно, се питаш? Не, че отговор има... отново и пак се навеждаш, отскачаш и гмуркаш, дълбоко – там където тупти сърцето ти... а разумът мълчи, поемайки тихо вината... Защо не можеш да викаш, думите чакат, заседнали някъде, опрени са лактите в плочките в банята, а сълзи не излизат... и крещиш само наум, но болезнено! Водата пусната тече вече час, а ти притискаш очите си с длани и молиш да спре онова, което те кара да мислиш.....за него! ...И молиш никога да не спира...о, защо не можеш да вземеш решение?! Как истинската нежност и ласките чакаш, сънувайки него и пак се събуждаш, мачкаш завивките топли и сълзите си бършеш с дланите... и отново мислите пак се отнасят... безкрайно е трудно така да живееш, да носиш във себе си капки отровни, начупени късчета радост, желание, обич и спомени – малки парчета от мозайката, наречена твой живот ....Да мечтаеш онова само твое щастие, когато сутрин дълго гледаш как спи сгушен в това твое малко, трепкащо тяло... А това не помага особено да излезеш от омагьосания свят на мечтите си – няма да стане докато ти го жадуваш безумно и искаш да целува дланите ти, да шепне името ти и да играе нежно с косите ти... докато мисълта, с която заспиваш и будиш е пак за него... слабост, безкрайна слабост ли е това? Мазохизъм някакъв? Но не мога да спра – и това не е игра, от която не мога да се откажа, това просто е истинската омая, за която бих дала дъха си... почти такава, както в онзи момент, в който морските вълни обгръщат сутрин за пръв път краката ти, почти като онзи, в който виждаш играта на слънчогледите около пътя, почти като онзи, в който усещаш аромата на прясно изпечените кифлички на баба, почти като... Обичам те! Когато го мисля и чувствам е пълно със смисъл – боли, но доставя убийствен миг пълнота, която не бих заменила...

какво повече може да се каже, освен това твое 'пълно със смисъл'. Болката на страстта е много по-смислена от пустотата на апатията.
А иначе щастието се случва, когато спрем да го желаем болезнено.

nav, съгласна съм ... това ще да е черешката, а в този опит за размисъл трудно концентрирах, като в малка капка парфюм чувства, за които бих измислила и нови думи :), защото не стигнаха, но и в неизмислените и неизказаните улавям ухание... което преследва...
а помня, че целта на думите е да се улови смисъла.
Уловен ли е смисълът --- думите се забравят.
...често е трудно да рамкираш емоция в знаци...

На мен ми е най-красиво като дишам със себе си (когато съм побрал света), но и с други е много приятно (когато са побрали света)
:))

обичам да дишам и сама и с другите...
а светът ... побира се... е, леко опитва да излезе през ушите като дим :)
Ох, само да не е сигнал за индианците :)