...
...
...

Нещо невероятно, което харесвам...

Морето
Христо Фотев (Посвещавам на Стоян Добрев)

Тихо -
както вали.
Тихо -
както боли.
Тихо.
Тихо.
Тихо -
снежинките засипаха сърцето ми.
Сърцето ми, по-пусто от градините
на София, напълно изоставени
от скитници, мечтатели и влюбени
(Умираше засипано сърцето ми.)
И моята носталгия единствено
ме стопляше със детските си хълбоци
и викаше насреща ми: приятелю,
не вярвай, че морето е измислица.
Морето съществува - и достатъчна
е вярата ти в някакво приятелство,
за да израсне бавно пред очите ти.

Морето се изправи пред очите ми.
Водата му със гъвкаво движение
се чупеше в кристалите на пясъка.
Дълбоко утаени, цветовете му
очакваха нетърпеливо слънцето.
Изнемощели лягаха делфините
в прегръдките на хладните течения
и сенките им падаха стремително
над рибите... И рибите се плашеха.
И рибите живееха... И някъде
из дъното - сарматско - на душата ми
изплуваха най-смътните ми спомени...
...Хрилете ми изгаряха от въздуха.
И перките ми блъскаха дърветата.
И люспите ми падаха по пясъка
хилядолетия преди сълзите ми...
О, рибите живееха... Не бързайте.
Не тръгвайте по стъпките ни в пясъка.
По стъпките ни към небето - нашата
съдба на ужасени победители...
Не знаете вий колко е мъчително
и колко е опасно - да се връщате
отново към морето си - потресени,
че в себе си морето не намирате.
Морето ни (О, загубо) във себе си
ний първо го убиваме... Не бързайте,
лъчисти вий - нежни, да излизате.
Не знаете вий - откъде ще знаете
жестоката ни нужда да обичаме...
И колко ни е трудно да обичаме
не знаете вий... Мисля си понякога,
че любовта е чувство към морето ни -
бездънното, най-синьото, безкрайното,
в което ний преди сме съществували.
Навярно ни е било много хубаво,
когато непрекъснато сме плували.
И затова след всички перипетии,
които сме преминали - единствено
любовното ни чувство е останало -
ний винаги се влюбваме в някого.
Обичаме ли - носиме телата си
с космическата лекота на рибите.
И откъде е странното мълчание
на влюбените? Откъде е странната
и хармонична пластика - над думите?
(Над думите с които ний отчаяно,
заместихме езика на очите си...)
...Как искаме ний вечно да обичаме,
но толкова е трудно да обичаме -
до края да се радваме на себе си.
Аз няма да говоря за казармите,
парадите, казармите, убийствата -
ще премълча военното безумие,
защото ще умра от отвращение.
Аз ще възпея святото мълчание
на влюбените... Скока им над Думите.
Езика на телата - и в очите им.
Дълбокото им сродство със делфините.

Морето се отдръпна пред очите ми.
На дъното му се усмихва лятото.
Случайното докосване на хората
отекваше дълбоко във сърцето ми.
А хората се качваха в трамваите
и влизаха - разменяха си поздрави.
Отърваха с усмивки от косите си,
лицата си, ръцете си, палтата си,
безпомощните люспи на снежинките...
И светеха за Някого очите им.
И светеха за Някого лицата им.
И светеха за Някого ръцете им
тихо -
както вали.
Тихо.
Тихо.
Тихо.

нещо дълбоко като тъгата...
Казано с мълчанието на гения.

..............
"Балада за себе си след заминаването на Мария"
Христо Фотев

Навярно мойте пръсти са студени,

но аз не мога вече да ги стопля.

Когато се събудя, ще си вече

заминала... Когато се събудя,

ще трябват много дни, за да си върна

лицето на света около мене -

на всички близки хора аромата -

сега не ми е нужна любовта им.

Като кама, забита във земята,

ще прозвъни самотното ми тяло.

И само любовта със силни длани

отново тъжната кама ще вдигне.

И аз отново страстно ще се врежа

в плътта на дните светли или тъмни.

Ще ме вълнува всяка нова среща

с цветя и птици, с хора и дървета.

Ще ме разплаква всяка чужда болка,

а всяко чуждо щастие внезапно

ще ми напомня бързите ти стъпки,

докато неусетно те забравя...

И аз ще се събудя. Ще потъна

в уханната вода на свойте нощи.

Небето - ярколюспесто - ще падне

във чашата ми като златна риба.



На своите приятели отново

ще подаря най-светлите си думи

и ще се смея, ще кънти в гласа ми

онази властна радост, че живея.

Жените ще минават с пъстри дрехи

и в бяло, ах, цветът на тишината,

една жена ще ме докосне кротко -

ще каже, че е мислила за мене...

Коя е тя? Къде е тя? Не зная!



Аз само зная, че дълбоко в мене

остана любовта, навярно утре

отново ще се влюбя. Трябва всички

да сме безумно влюбени, тогава

като децата мислиме красиво,

сънуваме звезди, говорим дълго

с дърветата като с любими хора.



Аз ще живея! Ще живея, както

човешката ми жажда повелява,

и всеки има право да осъжда

или приветства моите желания.

Аз няма да броя като монети

минаващите дни, ще правя нещо

не само да се храня, а да бъда

в приятелството на добрите хора.



И заедно със всички непрестанно

аз ще се боря със живота, който

ни ражда за любов, а после страшно

враждува с любовта. Ще пазя само,

ще пазя само своята усмивка,

готова да прегърне всички хора.

Когато я изгубя, ще потърся

в нощта отново своите приятели.

И ще мълчиме. Светлината звездна

ще ни притисне като златна плоча.

Ще каже някой, че не сме по-мъдри,

а просто, че сме деца. Тогава

случайна птица или само сянка

на прелетяла много ниско птица

ще възкреси едно червено слънце -

ах, веселото слънце в Анхиало.

Отново ще потръпна като в треска

при допира на твойта бяла дреха,

а в сенчестите улици отново

ще се разперят малките прозорци.



Плетачките на мрежи ще ни гледат,

ще се усмихват старите рибари,

ще се забравят - гларуса отново

ще налети и риба ще открадне.

Но ние ще вървиме много бързо

към пясъка, където ще изплува

като с голяма баладична лодка

една луна, която ще ми върне

и синьото море, от обещания излято.

И скромните цветя, възпяващи пръстта.

И птиците, отнесли двадесет и петото ми лято

далече някъде, далече някъде на края на света.

винаги съм сигурна, че всичко, което е написал го е видял в мен - в мислите сънищата, усещанията ми...
това съм аз, но не мога да го напиша така, само го чувствам така! Но за всичко си има хора :)
Аз съм по гмурканията, също както и той...ако не изплувам, ще намеря друг красив, хладно обгръщащ ме отдавна копнян свят... а водата... ще е солена като сълзи, но прераждаща и шепнеща приказки...
Морето, Мария... започване с "М", също като миг, магия, мъка, мечта, мисъл, мрак, мощ...че дори мъж :))))
хаххахахахахахахаха... смея се ... на себе си?!

Христо Фотев

На М.К.

Колко си хубава!
Господи,
колко си хубава!
Колко са хубави ръцете ти.
И нозете ти колко са хубави.
И очите ти колко са хубави.
И косите ти колко са хубави
Не се измъчвай повече - обичай ме!
Не се щади - обичай ме!
Обичай ме
със истинската сила на ръцете си,
нозете си, очите си - със цялото
изящество на техните движения.
Повярвай ми завинаги - и никога
ти няма да си глупава - обичай ме!
И да си зла - обичай ме!
Обичай ме!
По улиците, след това по стълбите,
особено по стълбите си хубава.
Със дрехи и без дрехи, непрекъснато
си хубава... Най-хубава си в стаята.
Във тъмното, когато си със гребена.
И гребенът потъва във косите ти.
Косите ти са пълни с електричество -
докосна ли ги, ще засветя в тъмното.
Наистина си хубава - повярвай ми.
И се старай до края да си хубава.
Не толкова за мене, а за себе си,
дърветата, прозорците и хората.
Не разрушавай бързо красотата си
с ревниви подозрения - прощавай ми
внезапните пропадания някъде -
не прекалявай, моля те, с цигарите.
Не ме изгубвай никога - откривай ме,
изпълвай ме с детинско изумление.
Отново да се уверя в ръцете ти,
в нозете ти, в очите ти... Обичай ме!
Как искам да те задържа завинаги.
Да те обичам винаги -
завинаги.
И колко ми е невъзможно... Колко си
ти пясъчна... И моля те, не казвай ми,
че искаш да ме задържиш завинаги,
да ме обичаш винаги,
завинаги.
Колко си хубава!
Господи,
колко си хубава!
Колко са хубави ръцете ти.
И нозете ти колко са хубави.
И очите ти колко са хубави.
И косите ти колко са хубави.
Колко си хубава!
Господи,
колко си истинска.

Дори знам коя хубава жена е имал предвид :) научих го случайно... а най-хубавото е, че я познавам :)
А иначе - това го знаеш:
http://gioia.blog.bg/viewpost.php?id=60922
Поздрави!

Дай линк към нея... да и се порадваме ;)
Усмивки!

няма за съжаление как да стане...

коя е жената... най-хубавото е, че има жени способни да се провидят в такава поезия... тук и сега :)

Христо Фотев ... толкова е истински - честен,чист.
"Морето" е уникално произведение.Аз лично не съм чел нещо по-човешко.
Какво да ти кажа просто - едно обикновено "благодаря" защото не сещам за друга дума :)

Че "морето" е уникално произведение!!!И аз благодаря))

Няма нещо, което е написал да не ме развълнува силно. Невероятен е! Няма какво да се добави към чувството, което създава с всеки стих!
Даниел

Аз просто ще замълча.

и когато мълчим, казваме много...
знам и какво е когато говориш :))))
странно... при мен по-често си немногословен или мълчиш ;)-
Светулкови поздрави!

ти си един от малкото хора, които чета редовно, но като цяло напоследък занемарих нета в полза на живеенето :))

хей, живеЙЙЙЙ :)
може пък и да поживеем....
и... приятни скокове и гмуркания...
:-*

Красиво е

да

мечтаеш

по този

тих начин :))